Когато ме нападне меланхолията и настроението ми отиде нв петите, си спомням за своята прабаба. Ето няколко страхотни истории от нейния живот:
1. В трудовата книжка на баба ми има един-единствен запис: тя 54 години е работила във военна болница. В отделението по венерология… Строявала е войниците с боен вик: „е, хайде, любовници, излизайте и се строявайте!“
2. На 80 години тя реши да се омъжи за втори път. Намери си дядо-генерал (не по чин, а по характер) с думите „как ще седи сам, тежо му е“, събра си нещата и се премести при него в друг град. Бабето бе модерна и обичаше да се пече по бански, а на дядото му звъняли другарите от дома и му казвали да разкара от балкона своята мадама. Когато нейните приятелки ѝ казваха, че изглежда добре, тя отговаряше: „Почакайте, момичета, сега се гримирам и ще изглеждам още по-добре“.
3. Веднъж оперирали жлъчката на баба ми. Майка ми разказа: „Отивам в болницата, баба ти лежи цялата болнава и нещастна на вид. Отваря едното си око и казва: „Копеле, една операция и не трябва нито да пия, нито да работя.“
4. След това тя прекара още няколко години в тази болница, но вече като гардеробиерка. И продължението на историята: след някое време баба ми се прибира доволна, носи бутилка щастлива казва: „Наливай!“ Майка ми: „Как така, не трябва, жлъдката…“ Отговорът на бабето: „Лекарят, който не разрешаваше, умря – наливай!“
5. Отношението й към погребенията също беше интересно. Бабката много обичаше погребения и помени. Отиваше на тях доволна, носеше малки хлебчета за помен и казваше: „Охо, хубави погребения – ще се напием, ще си попеем!“ И винаги ни повтаряше: „Какво мислите за мъртвие, тях трябва да ги помните – трябва да мислите за ЖИВИТЕ!“
Тя беше прекрасна жена, военна медсестра, отгледа двама внука и трима правнуци и доживя чак до 92 години. Та такива са спомените, които имам за баба ми. :)