Вътре във всеки човек съществува предел. Предел на чувства. Предел на болка. Предел на сълзи. Предел на ненавист. Предел на прошка. Затова понякога хората могат дълго да търпят. Дълго да мълчат. Дълго да правят изводи. А после в един миг стават и си тръгват, без думи и обяснения.
Хората често отиват при психолог с една цел – за да заглушат незабавно болката. За да спрат по-бързо да чувстват. По-бързо време. По-бърза смяна на чувствата. Няма място за преживяване на болка.
За да спреш по-бързо да чувстваш и отново бегом към живота, към работата, семейството. Като роботи. За да живееш и да не се тревожиш. За да живееш и да не ти пречат натрапчиви мисли. За да живееш и да не усещаш.
Защото болката е свързана с чувствата. Тя е показател. Къде е нарушена целостта, къде боли. Където е раната, там и боли. Където е раната, там може и да не боли. Ако организмът е жив, той реагира болезнено на травма, на заболяване, на провал в работата.
Има изход: да станеш киборг тогава няма да усещаш болка. Никога. Но тогава няма да се радваш и на залеза, и виното няма да е вкусно, и котката няма да те умилява. Те в крайна сметка също се отнасят към чувствата.
Раната не зараства моментално. Нека се намажем с обезболяващ мехлем. Нека сложим превръзка. Но раната няма да зарасне преди да сработят всички защитни и възстановителни механизми. Кръвта не може да бъде принудена да тече по-бързо, а клетките да регенерират по-бързо. Всичко се случва със своята скорост и в своето време.
Същото е и с психиката. Тя трябва да бъде отработена през всички етапи. Да не се забавя (да не се човърка раната), да не се забързва (да се маже едно мазило след друго). Трябва да си ОТБОЛЕДУВА.
Загубата боли. Раздялата боли. Съобщението с лошо съдържание боли. Неотговореното съобщение боли. Грубата дума боли. Нелюбовта боли. Игнорирането боли. Ревността боли.
Не трябва да се бяга, да се спасяваш, а да преживееш. Трябва да се преболедува. Както по време на грип трябва да лежиш в леглото, пиейки чай с лимон. Трябва да приемеш тази болка и това състояние. Да признаеш и назовеш това, което чувстваш.
„Да, ревнувам“, „Да, страхувам се да не загубя, смъртно се страхувам“. И чувствам. Плача. Ядосвам се. Изливам си гнева. Страдам, разглеждам снимки. Пиша глупави писма. Може да не ги изпращам, но ги пиша.
Посвети част от времето си на това, за да преживееш болката от ситуацията. Да бъдеш в нея. Без да те смаже. Без да я изключваш. Без да се разсейваш. Да отделиш специално време за осъзнатото преживяване на болката.
Психиката сама включва защитните механизми. Ако не й пречите, ще ги включи. Ще преодолеете болката – и ще настъпи апатия, безразличие. След това ще дойде спокойното разбиране на случилото се. После – приемането на ситуацията и желанието да се продължи напред. Ето това е, което вие сте искали да получите веднага, незабавно, в самото начало.
Знам, странна рецепта. Но вие трябва сами да знаете: действието на всяко обезболяващо приключва, а раната спира да боли, едва когато зарасне.
С любов, Лилия Ахремчик