Здравей, сине! Навярно знаеш колко те обичаме. Аз, твоята майка, твоята сестричка, която дава всичко за теб, и твоят татко. Когато ти се появи, веднага стана ясно, че няма да скучаем. Разбрах това още по време на бременността. Но никога не съм мислела, че две деца могат да бъдат толкова различни.
Знаех, че децата могат да започнат да пълзят много рано, но бебе на 3,5 месеца, заставащо на 4 крака и опитващо се да пълзи… Това беше неочаквано. Беше неочаквано, че на два месеца не можех да те оставя по средата на дивана, защото неименуемо те намирах пълзящ и ревящ около него. Слава Богу, диванът беше нисък.
Беше неочаквано, когато открих, че си се провесил през кревата и си подал ръка на своята сестричка. Тогава беше на 10 месеца и никога не беше достигал такава височина. Слава Богу, че под кревата беше меко…
Имах желание да те омотая с въже и никода да не те пускам, но те пуснах…. Страхувах се за теб, когато се втурваше на спортната площадка, когато се спускаше стремглаво по пързалката, разрешавах ти да пробваш, да пипнеш, да достигнеш, да се изкачиш…
Ти ми помагаше да сортирам бельото, беше до мен, когато гладех дрехите, разгъваше ми роклята на дъската за гладене. А веднъж намерих теб самия на тази дъска. Гладеше. При това не беше забравил да включиш ютията в контакта.
Преглътнах всичко, което се появи в главата ми в този момент, и те похвалих. Казах, че си най-съобразителното момченце, което съм срещала. Но и до днес поставям ютията много нависоко.
Ти ме заключваше на балкона, разливаше водата от боичките си върху белоснежната ми рокля преди да изляза от вкъщи, удряше си челото, а след пет минути беше щастлив.
Никога не съм си помисляла, че да бъдеш майка на момче е толкова… Толкова вълнуващо. И никога не съм смятала, че просто от осъзнаването на това, че имам син, мога да бъда толкова щастлива. И горда.