В един град живеел един владетел, към когото всеки можел да се обърне за помощ. Веднъж при него дошла жената на обущаря и се оплакала:
– Мъжът ми печели малко, не ни е по силите да изхранваме три деца. Измъчват ме, нямам минутка почивка.
-А съседката ти има ли деца? – попитал владетелят.
– Има, цели пети. Как се справя, умът ми не го побира.
Владетелят наредил да повикат съседката и я разпитал за живота й. Съседката се оказала жена на беден шивач, но не се оплаквала от живота, а се хвалела с децата си.
– Богатството на бедняците са децата. Едното ще ме прегърне, другото – песен ще изпее, третото – ще донесе цветя. и на сърцето става весело.
– Нима ви стигат парите за храна и дрехи? – продължавал да разпитва владетелят.
– За дрехи не стигат, но мъжът ми има много парчета кожа, има от какво да направи кръпки. А ако няма храна, децата ще наловят риба, ще донесат гъби от гората и ще сме сити.
Изслушвайки жената на шивача, владетелят решил да вземе децата на обущаря при себе си, а между двете къщи да издигне висока стена. Жените не посмели да не се подчинят.
Седи жената на обущаря вкъщи, почива си. Мъжът й на работа, децата не шумят не й трябва храна. Денят минал, дошъл друг, на жената на обущаря й доскучало.
Когато зад стената детски гласчета запели весела песен, жената на обущаря заплакала.
Издържала една седмица, а после отишла при владетеля и започнала да го моли:
– Позволи ми да си взема децата обратно. Без тях ушите ми пищят от тишината.
– Надявам се, че вече си разбрала, че е щастлив този, който е щастлив със своите деца – отвърнал владетелят.