Безумно. Сиво. Град. И хората едни такива, като ходещи мъртъвци. Скитат нанякъде. А на лицето – нито една идея как може да се излезе от рутината. Особено остро това се забелязва есента, когато целият град е потопен в безцветен мрак и единственият шанс да се спасиш е да издържиш до пролетта.
Но до нея все още има много време, а желанието да се очистиш нараства с всяка нова серия.
Излизаш на улицата, отиваш до спирката и чакаш автобуса. Както винаги. И изведнъж осъзнаваш, че усмивката тук не е на място. Но ти рискуваш. Усмихваш се. И ето жената до теб започва да се коси и да те подозира в умствена изостаналост.
В слушалките ти звучи някаква депресарщина – сива алтернатива. Глупавият автобус както никога идва по-рано от обикновено. Сякаш иска по-бързо да те остави на работата, която не можеш да понасяш. Как да кажа, автобусите също имат добро чувство за хумор.
Налага ти се да отидеш по-рано на работа, а лелката на входа подхвърля нелепото: „Казах, че все някога ще дойдеш навреме. Днес е точно този ден“. За миг се отделя от миналогодишната кръстословица със закодирана ключова дума „щастие“ и изпуска няколко реплики с чеснов отенък. Нещо сухо от рода на „Добро утро. Хубав ден“.
Ами ако отида до нея и силно я разтърся за раменете. И й кажа: „Ей, събуди се вече. Този скапан живот е единственото, което имаш. Друг няма да има“.
А и да има, то пак няма да си спомняме това и ще пазим място за нашите лични глупости, за да може след това в кръг от роднини при всеки удобен случай да се самосъжаляваме. Един вид акт на самобичуване.
Не, така не искам. Днес няма да отида на работа.
<звън на будилник>
Мамка му. Добре. Вече ставам. И на вас добро утро. И успешно добутване до пролетта.