Ако продължите да четете нататък, значи, вероятно, нещо ви е грабнало в заглавието. Запарило ви е под лъжичката. Някой се с възмутил. Някой е почувствал нещо, което се е страхувал да си признае. Няма да пея ода за „добрите“ хора. Ще им изкажа своите съболезнования, както и към себе си.
Познат ли ви е изразът „добро момче“ или „добро момиче?“ Спомням си как излизах от кожата си с надеждата, че мама ще ме поглади по главата и ще каже: „Какъв си ми добричък“. Естествено, за да потвърди статута ми на добър, аз се стараех да бъда такъв.
Първо се отказах от сълзите. Знаете, че „добрите момчета“ не плачат. Сълзите докарват куп неприятности на родителите. Често те не издържат и казват: „Ти мъж ли си или момиче? Спри да ревеш!“ Аз разбрах: за да ме обичат, не трябва да се разстройвам. Неплачещ съм повече нужен на мама и татко.
Мамо и татко, много ви обичам, но сега ми е много трудно да живея за себе си.
После спрях да се ядосвам. Това не беше прието и родителите ми се срамуваха от изблиците ми на гняв. Как да живея без гняв? Ами нормално. По-спокойно. Не бива да мисля за причините за гнева, не бива да отстоявам правата си. Станах удобен за родителите си и те ме обичаха още повече.
Какво още е било нужно, за да получа малко любов и разбиране от близките си? Да се уча добре и да се вслушвам в наставленията на възрастните. Ами да, родителите се гордееха с оценките ми. „Вашият син е най-добрият математик от потока!“ – каква сладостна реплика за нежните уши на родителите.
Мамо и татко, много ви обичам, но сега ми е трудно да живея за себе си. Сякаш наново се уча да ходя. Толкова дълго живеех за вас, че не знам как да живея за себе си. Мъчно ми е да губя връзка с вас, но не виждам това, което наистина ни е обединявало.
Разбирам ви, искали сте най-доброто и сте правели каквото можете. Но вие бяхте възрастни, а аз дете. Защо бях длъжен да живея за вас, защо не се разбунтувах далеч по-рано и не избягах? За всички ние бяхме едно семейство, в което бяхме „ние“, но мен ме нямаше. Впрочем, както те нямаше и тебе, мамо, и тебе, татко.
Съчувствам на „добрите“ момчета и момичета. Вие не живеете, вие потвърждавате своето почетно звание.
Не трябва да грешите, да отстоявате правата си, да плачете. Трябва да помагате на всички, но не и на себе си. Вие сте алтруисти. Или даже е по-вярно да се каже: вие не трябва да се грижите за себе си. Не трябва да мечтаете. Вие сте инструмент в ръцете на манипулатор и така си минава целият живот.
Съчувствам ти, „добро“ момче или момиче, боящо се да не направиш грешка. Дъхът на живота те напуска заедно с неговата спонтанност. С теб остава само страхът да не бъдеш изоставен/а. Ти си топка без желание и без енергия и колкото повече напредваш, толкова по-малко живот пие сърцето ти. Защото то бие заради значими за теб неща, а ти съществуваш за другите. Теб те няма.
Съчувствам ти, добричкия ми. И най-сърцераздирателното в тази история е твоят възможен финал. Смъртта. Представи си своята смърт и си и представи случи ли ти се животът? „Добър“ се роди и „добър“ ще си отидеш.
Бих искал да те пробода по-болезнено. Бих искал да се развикам и да искам да се събудиш. Но това си е твоят живот… не моя. На мен просто ми е мъчно и аз самият се страхувам да не ми се случи. Искам и ти да се уплашиш от небитието. Да се разбунтуваш. Да искаш да живееш и дишаш.
Аз съм на 43. Четох, че средната продължителност на живота е 60-70 години. И ме е страх. Страх ме е не толкова от смъртта, колкото от угрозата да не съществувам… Защо съм тук? Да бъда „доброто“ момче или да живея?
Така ми се иска да извикам: „Аз съм различен. Чувате ли?“ И аз викам. Всичко е скрито в мен.
Боже, какъв разнообразен и нееднороден живот и аз в него съм толкова нелеп, понякога безсилен и самотен. А съм строител на своето битие. Аз съм си Фауст и Мефистофел. Аз съм носител на всичко човешко във всички проявления.
И ти, мое „добро момче/момиче“, си уникален човек. Друг такъв няма. Всяка твоя черта и гънка са изключителни. И само ти можеш да живееш в хармония със себе си. Защото това е твоят неповторим живот и съдба.