Във всяко семейство има човек, който не се е налудувал. В нашето това е баба. След смъртта на дядо преди 6 години ние я взехме да живее у нас.
Родителите ми казват, че съдбата им отмъщава за липсата на проблеми при отглеждането на мен и сестра ми.
Например през юли, получавайки пенсията си, баба ми замина с най-добрата си приятелка на море, като си изключи телефона си и позвъни, когато парите й свършиха. Мама едва не полудя. Отиде да ги прибере. А баща ми се скъса от смях и помоли тъща си следващия път да го вземе със себе си.
Тя има диабет в начален стадий и когато личният лекар със супер сериозен вид започна да изчислява какво не трябва да прави, тя го прекъсна.
– А какво ще стане, ако ям от това?
– Ще умрете – с най-трагичния си и загрижен вид каза лекарят.
– Стига бе! Сериозно? Тоест на 86 години има такава вероятност?
Накратко, приема инсулин и си яде каквото иска.
Играе шахмат по парковете с мъжете и печели! Пее в хор „Веселите старици“, ходи на театър и посещава всички безплатни градски мероприятия и концерти. А наскоро си взе за гадже вдовец, който е с 8 години по-малък от нея.
Сега излизат заедно.
Миналия уикенд той я заведе на състезание на бъгита. А после след вечеря изпиха два литра домашно вино и заспаха прегърнати пред телевизора на дивана в хола, където ги намерихме, връщайки се от вилата, сякаш бяха двама тийнове.
Така дядо Кольо беше представен на семейството пред онемялата ми майка, зашеметените внуци и неизменно хилещия се баща.
Обожавам своята баба – тя е по-позитивна и енергична от повечето мои млади познати. Тя обича живота и умее да му се наслаждава.
Искам такава старост.