Ако има продукт, който олицетворява глобализацията на планетата, това безспорно е дъвката. Тя може да се намери във всеки супермаркет във всяка страна.*
Историята на дъвката е започнала дълго преди нашата ера. Вероятно, в тази или друга форма дъвката се е използвала от първобитните племена още преди 100 000 години, когато човекът се борел за правото си да съществува в този свят.
Тази дъвка до голяма степен представлявала събрана от дърветата смола. Възрастта на най-древната дъвка, направена от смола на иглолистни дървета и намерена във Финландия, е 5000 години.
Следи от използване на различни видове „дъвки“ в древността може да се намери във всяка култура: древните гърци дъвчели мастична смола за почистване на зъбите си и свеж дъх, някой антични народи дъвчели пчелен восък, народът на Сибир употребявал изсъхнала смола от лиственица, която при дъвчене сменя консистенцията си от малки твърди парчета в разтеглива субстанция.
Но, въпреки повсеместното използване на продукти за дъвчене от растителен произход, по своята консистенция те приличали малко на съвременните дъвки. Другояче стояли нещата при индианските племена от Америка, и по-точно цивилизацията на маите.
От древни времена маите съседствали с удивително растение, растящо на територията на Централна Америка – саподила. Това вечнозелено дърво е природен източник на латекс – пуска млечен сок, който наполовина се състои от растителен каучук.
Саподилата го изработва за защита от насекомите – при появата и на най-малката рана растението отделя сок, който помага на раната да зарасне и едновременно с това „залепя“ насекомото.
Маите бързо узнали за удивителните свойства на сока на саподилата – той е почти безвкусен, не е отровен, а важното е, че може дълго да се дъвчи и понякога в него попадат освежаващи водни капки, ако скоро е имало дъжд.
Дъвката от млечния сок на саподилата станала неотменим помощник на индианците в лова – тя помагала по време на очакване на звяра в засада, да се утоли чувството на глад и жажда.
Много бързо индианците разбрали, че ако събраният от дървото сок известно време се вари на огън, то в резултат се получава лепкава бяла маса. Това е т.нар чикъл (или чикле) – естествената основа на съвременната дъвка.
Изобретението на маите постепенно постепенно било усвоено и от другите племена, живеещи на съседни на маите територии. Индианският навик да се дъвчи чикъл е от хилядолетия и се е запазил до тогава, когато в Америка дошли европейските колонизатори.
Известно време в обществото на ацтеките дори съществували закони, призвани да контролират потреблението на чикъл сред населението. Например, да дъвчат чикъл на публично място можели само неомъжените жени и деца.
Жените с брак можели да дъвчат чикъл, само когато никой не ги вижда. Мъж, който бил хващан да дъвче чикъл, бил обвиняван в женоподобие и се излагал на срам.
Новопристигналите гости от Стария Свят бързо приели навика на коренните народи да дъвчат чикъл и, разбира се, се опитали да извлекат от това финансова изгода, като пренесли субстанцията в Европа.
Въпреки това, дъвката на американските индианци дълго време не се настанила в Европа – конкуренция била набиращият популярност тютюн за дъвчене.
Всичко се променило, когато производителите решили да добавят в чикъла ароматизатори, дали на неутралната до този момент дъвка ярки вкусове. В края на 19 век в САЩ започнали повсеместно да се откриват фабрики, произвеждащи дъвки с различни вкусове.
Тогава дъвките започнали да се продават и завити в опаковъчна хартия. На 5 юни 1869 година бил получен първият патент на дъвката, а след 2 години в САЩ се появила първата промишлена машина за производство на дъвка.
През 1880 година е ознаменувана появата на пазара на най-разпространеният вкус на дъвката – ментовият. След няколко години се появила и известната в цял свят „Тути-фрути“. Но за година на раждане на съвременната дъвка може да се смята 1893 година, когато на пазара се появява компанията Wrigley.
Уилям Ригли, основател на компанията, първоначално планирал да пусне съвсем друг продукт – сапун. Но виждайки с каква полулярност се ползва дъвката сред американците, бързо преориентирал своето производство.
Той се появил на пазара с две нови дъвки – ментовата «Spearmint» и плодовата «Juicy Fruit». Новките вкусове се харесали на клиентите и направили Уилям Ригли монополист на пазара за дъвки.
Отделно трябва да се отбележат новаторските му идеи в опаковането на дъвките – всяка дъвка била опакована в индивидуална опаковка, предотвратяваща залепване.
Компанията Wrigley станала първата, която открила завода за производство на дъвки отвъд пределите на САЩ – в Канада. Ригли провел мащабна кампания, давайки пакчетче дъвки на всеки имигрант, влязъл в Щатите, раздавал безплатни образци по улиците на градовете, помествал реклама върху плакатите.
По този начин Wrigley станал синоним на думата „дъвка“ и едновременно символ на САЩ. В началото на 20 век се появили първите заводи за производство на дъвки в Европа.
Естествено, Wrigley бил най-големият, но не и единствен производител на дъвки. Появили се и други компании. Всичките постоянно експериментирали със състава на дъвките, стараейки се да добият максимална продължителност на вкуса на дъвката.
През 1858 година счетоводителят Уолтър Димър извел еталонна формула за състава на дъвката: 20 % каучук, 60% захар, 19 % царевичен сироп и 1 % ароматизатори. Това правело дъвката с дълго запазващ се аромат и в същото време еластична. По тази формула се прави дъвката и до днес.
* Сингапур е единствената страна, където е забранена свободната продажба на дъвката. Може да се купи само лечебна „дъвка“ и само по лекарска рецепта.