Това е онзи, който седи до теб в маршрутката, когато животът ти успява да рухне за миг, когато личният ти кръст става все по-тежък, за да го носиш на гърба си. Когато ръцете ти се тресат и гласът, навярно, би се тресял, ако камъните в гърдите ти не ти пречеха да говориш.
Когато всичко притъмнее, нещата губят смисъл; когато отношенията се разкъсват като нишки, а намереният някак смисъл изглежда глупава измислица, оправдание за собствената безопасност. Точно в този момент специалният човек сяда до теб.
Поглежда те мълчаливо, а после казва нещо простичко, но до болка, до благодарния смях необходимо. Нещо, което ти дава сили да продължиш още няколко дни.
Ти се усмихваш и даже се шегуваш. Срамежливо прикриваш лицето си с двете треперещи доскоро ръце, желаейки да скриеш своята неловка, но явна слабост, която съседът ти толкова ясно вижда. Но дълбоко в душата си знаеш, че не те осъжда. И ти става по-леко.
Човекът слиза на твоята спирка. Понякога те изпраща до вкъщи, но после, както се полага на всички творци на добри дела, се отправя нататък из света. Да помага и на останалите обречени.
Скоро го срещат някъде другаде. Той намира разплаканите и пустите, но решителни в собственото унищожение. Изгорели отвътре, забравени, изпълнени с болка до ръба. Те мерят в безмълвие своите крачки из пътя, безволно шляейки се до края.
Човекът ги намира в края им. Този край може да бъде всичко – висока сграда в покрайнините или алея в любимия парк, улица в центъра, вратата на блока… Всеки има този край – своя.
Но точно там ги среща човека. Слънчев по природа, с приглушена светлина в очите той произнася:
– Мога ли да помогна с нещо?
И хората не могат да му откажат. Първоначално враждебни, затворили се в себе си и собственото си отчаяно нещастие, те изведнъж отговарят, откривайки се пред обикновения минувач.
– Да, можете! –казват често те. И мнозина, малко по-късно, добавят: – Правете… каквото трябва. Разкажете ми нещо, докоснете ме… Само не ме оставяйте сам… И много се моля да не се окажете нито крадец, нито боклук, нито мошеник. Да не се окажете лош. Няма да преживея и това.
И болката изплува навън. Тя залива като огромна вълна и тялото заедно с душата треперят – и зъзнат. Неравностойни, хората се задъхват в ридания и собствена безнадеждна, поглъщаща, отчаяна мъка. И прегръщат човека.
А той, изпълнявайки молбата им, отчаяния вик на молбата, ги обгръща с топли, нежни ръце и люлее, без да спира, тези приличащи на заблудени деца. Не пуска хората, докато ярката болка, изведнъж излязла навън, не напусне измъченото сърце. Докато спокойствието от детството не обгърне съзнанието им, успокоявайки нервното треперене.
След това човекът се сбогува и прощава: за сълзите и за минутната слабост, за разказите за живота, за ненавистта и болката. За всичките тези пороци, от които така се срамуваме, но които притежаваме всички.
И хората, приети, успокоени, отново се опитват да живеят. Ако не заради себе си, то поне за тези, които като Човека не ги изоставят в часа на мрака. Те отново вярват в доброто и, донякъде, в чудото, защото такива спасители са като дар от небето. Те вярват в себе си и понякога дори в това, че могат да станат такъв Човек, който не е безразличен към чуждата пустота.
Защото на отчаяните хора им е нужен този, който ще бъде до тях, когато им свършат силите. Който ще застане като стена пред самия край на пътя, когато целият свят е избледнял, а бъдещето – радостно, цветно – се е сринало като къща от карти.
На всички нас ни е много необходим такъв човек.
И подобни хора можеше да има много, ако всеки от нас реши да го направи за другите.
Елена Корф