Когато тя реши да си тръгне, аз събирах нещата си и си мислех какъв цвят риза да си сложа за работа. Странно, но на закуска не усетих нищо, абсолютно. Може би съм се хранел усърдно. А може би просто съм бил убеден, че вечерта тя ще се върне.
На обяд разлях върху себе си кафе, което остави голямо петно върху любимата ми риза. Но това не ме огорчи, напротив, знаех, че когато се върна вкъщи, тя ще го изпере.
Отворих вратата, в апартамента беше тъмно, а ключовете й ги нямаше върху хладилника. Нямаше го уханието на вечеря, а чашата с недопит чай така и си стоеше на мястото си.
Никога преди апартаментът не беше толкова пуст. И за пръв път застинах на прага.
На третата нощ не можах да спя нормално. Леглото ми се струваше твърде голямо и неудобно. На сутринта се събудих от прилива на кръв и исках да я събудя с целувки. Отчаяно провесих ръка, опитвайки се да напипам нейните рамене. Ръце и топли пръсти. Възглавницата й беше както никога студена.
Седмица по-късно си спомних за съществуването на Бог, до когото преди това никога не се бях обръщал.
Да усещам дъх зад гърба и и всеки ден да бързам от работа до вкъщи. Това беше нещо толкова семпло по-рано и нямаше по-ценно сега. В тази минута. До непоносимост. Самота. Страх.
Петно върху ризата, а гордостта с размери на апартамент придоби размери на петно. Позвъняване на вратата. А зад вратата е тя.
Когато тя ме напусна, повече не й позволих да си тръгне.
Никога.