И тогава тя си тръгна. Първо забелязах липсата в емоционален план. Като че ли сме заедно, но нещо липсва. Странното чувство, когато ти липсва онзи човек от миналото, макар в настоящето той да е до теб.
След това започнах все по-често да забелязвам липсата й физически. Осъзнаваш, че нещо виси във въздуха всеки път, когато се видите, готвите заедно вечеря, гледате филм или правите секс.
– Бебе, днес ще работя до по-късно, затова няма да се видим.
Тази реплика я повтарях десетки пъти. И не беше това, че не исках да бъда с нея, а в това, че всяка съвместна минута ни приближаваше към неминуемия край. Подсъзнателно разбирах това и всячески отлагах фаталния момент.
Имаше караници. И прекрасно разбирах, че докато ги има, ще сме заедно. Защото в тях имаше някакви емоции. Но скоро и те изчезнаха. Но скоро и те започнаха да изчезват. Спряхме да се караме. Вярно, просто разговаряхме за някакви важни разногласия по същия начин както избираме чай в магазина.
Нямаше вече емоции. Не си крещяхме един на друг, макар вътрешно да избухвах, исках да кажа много, а в крайна сметка се получаваше напълно нелепо мълчание, което тя приемаше за равнодушие.
Убеден съм, че и на нея й се искаше да ми каже не по-малко, но обидата я потискаше и всеки път, когато виждах сълзи в очите й, разбирах: остава ни много малко.
Няколко дни преди раздялата беше този най-последен ден, когато всичко е хубаво. Знаете, като при тежко болните. Преди финала болестта отстъпва, не за дълго, не завинаги. В това се състои и цялата драма: никога не знаеш кога ще настъпи този ден.
Никога не разбираме когато правим нещо за последен път. Просто ни е хубаво. Беше много топло, без упреци и обвинения. Приятни малки неща, прегръдки, усмивки. Сякаш не е било нищо през всичките тези години, безжалостно разделящи онзи момент, когато за пръв път се целунахме, и тези, уморили ни в настоящето.
Скоро всичко стана ясно. Последната капка преля чашата.
– Извинявай, но повече така не може да продължава.
Тя си тръгна. Първо изчезна миризмата й от тениските ми. След това започнаха да избледняват и спомените. Всеки ден няколко парчета от предишни ярки спомени ставаха ненужни и се отправяха в най-отдалечения ъгъл на паметта, а оттам изчезваха безвъзвратно.
Навиците, които изработвахме с години, започнаха да пропадат за около 20 дни. Макат първоначално ми беше трудно да гледам към втората чаша току що приготвено сутрешно кафе. Това сякаш за няколко секунди ме връщаше към миналото.
След още няколко месеца голяма част от кино лентата в главата се оказа изтрита. Миризмата на парфюма, гласът, традициите.
Само цвета на очите й. Него не успях да забравя.
Човек не умира, когато приключат отношенията.
Когато тя си тръгна, аз не умрях, защото можех да дишам, да се усмихвам и да чувствам. Просто чаят стана не толкова вкусен. Жалко…