Всичко в моето детство се оказа една голяма лъжа. Аз вярвах в нея на 10, и на 20, и дори на 30 години! Но какво беше учудването и разочарованието ми, когато след толкова време разкрих измамата… И кой да знае, че това може да прецака толкова години от живота ми?!
В основата на тази лъжа на века е приказка за двама капитани – капитан „Искам“ и капитан „Трябва“. Като вторият винаги бил по-силен и по-добър от първия. Капитан Трябва говореше с гласа на мама и баба, винаги си изяждаше целия обяд, слушаше възрастните, учеше се добре и никога не си разбиваше носа.
Капитан Искам пък бил хулиган. Постоянно правел това, което иска: например ставал от масата, изяждал само пържолите или с часове скачал на въже. Капитан Искам бил ленив, своенравен и непременно наказван накрая за всяко свое изпълнено желание.
Животът го биел по главата, докато по това време Капитан Трябва дъвчел заслужения шоколадов бонбон. Примерът за двата капитана така ме вдъхнови, че практически станах идеалното дресирано дете – мечта за всеки родител и учител.
Да си доям супата? Разбира се, че ще я доям! Какво значи „не искам“. Трябва. И все тая, че седиш половин час с тежък стомах, преработващ тежката храна. Да се уча? Само с шестици! На всяка цена! И все тая, че толкова много прекрасни моменти са преминавали по това време през прозореца ми. Да слушам възрастните? Винаги, ама как!
Точно капитан Трябва, както смятали родителите ми, трябвало да ме предпазва от всички неприятности в живота, тип късен или неуспешен брак, творческа работа, наркотици и прочие идиотизми. Моите желания се трансформираха в образа на демон изкусител, който със сладък глас ме зове към бездната.
Отдавна забравих приказката за искам и трябва. Само че тя остана някъде дълбоко вътре в мен и коварният капитан Трябва продължи да ме управлява както си иска. Не, той наистина ме спаси от бездната на пороците.
Имах нормална, макар и не много любима работа, мъж и дете, всичко както си трябва. Бабата вътре в мен много се радваше на верния ми избор на път. Тя… но не и аз. Струва ми се, че животът е заприличал на сдъвкана хартия.Без вкус, без цвят, без мирис и надежда.
Понякога, когато се приготвях за работа, плачех. Сама не знаех защо, може би заради чувството, че това съвсем не е онова, което иска. Но коварният капитан трябва ме изкушаваше: при всички е така! така трябва! И аз вярвах.
Когато на гости ме хранеха с някакъв буламач, аз никога не връщах чинията си, а си изяждах всичко, за да не обидя домакините. Защото първо, така трябва, и второ, възрастните трябва да слушат.
Когато чувах обиди по мой адрес, не смеех да реагирам бурно, защото съм свикнала – трябва да търпя. Капитан Трябва спеше спокойно. А аз не. Понякога ми се струваше, че някой допълзява до тялото ми и живее моя живот, докато аз седя в мазето, вързана за ръцете и краката.
Веднъж събрах смелост и си зададох въпроса: трябва за кого? И знаете ли какво разбрах? Че сред всички трябва моите собствени трябва са били адски малко. Това бяха трябва на мама и баба, обществото и държавата, приятели и колеги, шефове. На всички, на които им е угодно, но не и на мен. Точно тези „трябва“ управляваха живота ми.
Моите „искам“ бяха толкова забравени и лишени от право на глас, че почти не ги чувах. Половината си живот слушах чужди гласове в главата си. Капитан Искам се ядоса, осъзна себе си и.. разкъса веригите. И… не се случи нищо. На мястото на скучната работа дойде нова, творческа. Светът не рухна под краката ми. Наркотиците и развратът не ме погълнаха. Храната стана вкусна, миризмите – приятни, небето – по-високо.
Сега, когато чуя реплика с напомнянето трябва, питам себе си: трябва за кого? На кого е нужно да се омъжи до 30? На кого му трябват 2 деца и нито дете по-малко? На кого трябва „достойна работа“? Кой е казал, че на нашата възраст не се носят такива дрехи?
Милиони фалшиви чужди трябва всеки ден ни ядат времето, нервите и живота на всеки от нас. Дойде време хубаво да им ударим един отзад! На вас ви трябва – вие и го направете.