Ние сме тези, които слушахме „Детелини“ и „Ако си дал“…
Ние сме тези, чиито майки ни викаха да се прибираме с подвиквания от балкона…
Ние сме тези, които пишехме писмата на хартия, а не смс-и…
Ние сме тези, чиито приятели не бяха онлайн, а на улицата…
Ние сме тези, които не играха игри в мрежа, а на война с фунийки и на стражари и апаши…
Ние сме тези, които гледахме „Ну погоди на черно-бял телевизор“…
Ние сме тези, които понесоха несгодите и безпокойството на 90-те…
Ние сме тези, които се шляехме по цял ден по улиците, защото нямахме нито компютри, нито телефони…
Ние сме тези, които палехме огньове на двора и ги прескачахме…
Ние сме тези, които за да пестим батериите на касетофона, превъртахме касетите на ръка, с химикал или молив…
Ние сме тези, които знаем, че най-вкусни са картофите на жар, изпечени с огън направен от самите нас…
Ние сме тези, които като не искахме да спим, разглеждахме до безкрай ковьора на стената.
В нашето детство нямаше и половината от това, което имат днешните деца, но изживяхме достатъчно весело детство!