После ще ти кажат, че трябва да отслабнеш. После, че трябва да се движиш по-енергично и да гледаш по-весело! По-оптимистично. И да не се оплакваш. Трябва да си смениш прическата. Да прочетеш модна книга и да погледаш филми за саморазвитие.
А когато отслабнеш, смениш си прическата, облечеш си други неща и започнеш да се усмихваш оптимистично, ще ти кажа, че си твърде стара. И какво ще правиш тогава?
Така казал един мъж на жена си, с която живял двайсет и пет години. Когато тя в спортно, модерно костюмче крачела с него на труден поход с тежка раница на гърба. Цял живот тя отслабвала, морила се във фитнеса, извайвала преса и си правела прически; както харесвало на мъжа.
И гледала филми, които харесвали на него И четяла книги, които той препоръчвал. А в отпуската плавала по реката и катерела планините. И вечер край огъня, разгонвайки комарите, пеела бардски песни под съпровода на китара. Мъжът обичал точно така да прекарва отпуската.
А тази жена правела всичко така, както на него му харесва. Вслушвала се в критиката. Стараела се. А после той се разърдил, че тя върви бавно с раницата. И казал: ти си твърде стара!
И какво да прави с тази критика? Това не са килограми и не е прическа. Не е нов филм за космическото съзнание, който може да се гледа. 55 години няма къде да ги денеш. И ти става все по-трудно да носиш раницата и да се буташ по гъсталака, пеейки песни…
Четвърт век човек правил всичко както иска друг човек — заради запазването на брака. За да се обичат. Разбиране било това! А после мъжът с широки бързи крачки се придвижил далеч напред. А тя седяла на раницата и плакала — тя е вече много уморена. Като малък сив гном седяла в гората и плачела.
Без всякакъв оптимизъм. Защото живяла не така, както иска: морила се с глад, потила се в залите, бродила из тайгата и пълзяла по планините през отпуската. А искала съвсем друго: тихи веери край морето, да пече баница, да ходи понякога да гледа в киното мелодрами, да носи дълга коса, да лежи на дивана от време на време с книга в ръка, да ходи на театър в красива рокля…
Тя не живяла своя живот. Правела това, кото харесва на мъжа й. Тя не искала да го загуби! А той я нарекъл слаба и я зарязал в гората — защо се влачи толкова бавно? Тя стигнала до електричката; зарязала в гората тежката раница. Билетът й стигал и й дошъл добре. Тръгнала, гледайки през калния прозорец към мрачната гора, от която излязла по чудо…
Тя се измъкнала. А някоя друга не се е. И досега отслабва, постргва се, почива и не яде така, как иска; а така както искат други. Това е жалко Защото накрая могат да те зарежат в гората; защото сме твърде стари и бавно мъкнем раницата…
Автор: Анна Кирянова