Съобщението винаги идва навреме. И го четем навреме. Който отдавна чете моите текстове, го е забелязал. Съобщението идва навреме за нас, без значение кога е написано и за какво се отнася. То е винаги своевременно послание.
Дъщерята на един мъж загинала. Толкова внезапна трагедия. Тя живеела в друг град, била възрастна. И попаднала в катастрофа… Веднага щом започнали празниците и на пощата, и в месинджърите текнали реки от спам.
Поздравления, реклами, идиотски картинки от непознати хора, добри пожелания от познати — обичайното. И, разбира се, на бащата не му било до тези поздрави. Други неприятности и грижи си имал…
Изминали 40-те скръбни дни. Животът продължава, нищо не може да се направи. Трябва да се рботи, да се живее, да се печелят пари, все пак имаш още две деца и възрастни родители.
Бащата много обичал своята Жана, не си намирал място и все се молил тя да му се присъни. Струвало му се, че тя е някъде там, че не всичко е така безнадеждно… Но нищо не се случвало. Той страдал много.
Бащата започнал да разглежда писмата и да изтрива всичко ненужно. Трябва да се работи. Имало толкова много писма и то важни, по работа, на които трябвало да отговори. Той раглеждал, изтривал ненужното, прекарал целия ден в тази трудна и тежка работа. Особено го ранили поздравителните картички. Това не е необходимо да се обяснява, нали?
Разгледал всички писма, но останал зак, че има едно непрочетено съобщение. Търсел, търсел — всичко било направено толкова неудобно, трябвало да търси това съобщение ръчно. И го намерил. Това било писмо от дъщеря му, Жана. Тя обикновено не пишела съобщения, само звъняла, така било установено между тях. А сега в деня на гибелта написала писмо.
В съобщението било написано: „Обичам те, тате. С мен всичко е наред, не се вълнувай. Непременно ще се видим. Пази се!“ Ето такива простички думи. Всекидневни.
И бащата заплакал с блестящи сълзи. Той разбрал. И никой няма да го разубеди, че това не било съобщение, адресирано лично до него. Навременно съобщение. То дошло навреме. В онази минута, когато той спрял да се надява и не искал да живее.
Така че писмата пристигат. Точно тогава, когато трябва. Думите не изчезват безследно. Както и душата. И любовта.
Автор: Анна Кирянова