В миналото живели треперещи от страст хора. Тяхната тайна била в това, че при настъпването на нощта вместо дрехите те си сваляли кожата, за да почувстват по-добре едни други.
Когато човек си свалял кожата, другият виждал всички негови дефекти, несъвършенство и обикновеност, но въпреки това не губел желание да се докосне до тях. И в тези докосвания имало нещо далеч по-интимно и съкровено, отколкото всички акробатики след това в леглото.
Жените. Жените влизали в своята кожа бързо и внимателно. На тях им било жизнено необходимо да се измъкнат преди първия намек на утрото, за да оставят след себе си шлейф загадъчност. Мъжете влизали обратно в своята кожа бавно и без да бързат, лениво гледайки я.
Без кожата човек повече не е човек. Това вече не е човек и похот, не е човек и инстинкт, не е човек и животно. Човек без кожа е Чувствителност.
Веднъж дошла Тъгата. Тъгата пуснала слух, че да си сваляш кожата е пошло и неправилно. Че в това няма никаква съкровеност, само разочарования и много болка. Че това е отсъствие на естетика и не е хигиенично. А хората мълчали, но вярвали.
Мълчанието се проточило. Кожата им плътно враствала в тялото. Вече не можело да я издърпаш от себе си без болка и загуби. Хората започнали да я покриват със скъпи дрехи, оправдавали нейната грубост с благовония.
И тогава любовта станала секс, нежността – рядкост, верността – тежест. С настъпването на нощта само дрехите неловко падали на пода, телата вече се скривали в тъмнината и порока.
Аз често мълча при вида на твоите неравности. От това кожата ми враства загрубява, но аз виждам, че сърцето ти се състои от любов.
Не ги слушай. Твоето сърце се състои от любов, а не от клапани, мускули и артерии. Ако сърцето ти беше обикновена помпа за изпомпване на кръв, не бих искал да забравя така фанатично своята кожа под леглото ти.
Никога не им вярвай. Твоето сърце се състои от любов.
Точно на теб говоря.
Таико Варгис: литературен дневник. Кожа.