Сега ми звъни жена ми, от слушалката се носи задушаващ плач, разбирам основното – починал е баща й… На 53 години. Но…
За близо 10 години брак, никога не съм го виждал. Когато се запознахме с жена ми, той вече не живееше с тях. Не разбрах причината. Всичко се случва.
Не го поканиха и на сватбата. До олтара я заведе мъж, с когото тъщата се срещаше през уикендите. На гостите не обясниха нищо. Семейни работи.
Едва после разбрах, че той даже не е знаел, че дъщеря му се е омъжила. Не го поканиха. Никой даже не му е казал.
Той само помолил – покажете ми поне снимка от сватбата. Тъщата подходила снизходително. Извадила лаптопа, той разгледал мълчаливо, очите му се стоплили… Казал – станала е съвсем възрастна.
Братът на жена ми не успя да дойде на сватбата. Работеше и живееше далеч. Долетя по-късно, приехме го у дома.
Пийнахме малко, пуснахме филма от сватбата, той погледа 10 минути и попита – не общуваш ли с татко? Жена ми отрицателно поклати глава. Той – а защо? Тя, безразлично – защото той не заслужава…
Тогава поговорих по-детайлно с шурея си, оказа се, че баща му, след 20 години брак, започнал друга връзка и когато му поискали обяснение, не отрекъл. Кой да го съди? Нещата от живота.
Той се съгласил с всички претенции по свой адрес. Събрал си куфарите и си тръгнал. Оставил им цялото си имущество. Веднага продали апартамента и купили друг. За да няма възможност да го поделят.
Така и никога не видял внуците си. Дори на снимка. Решили, че не заслужава. Макар той да искал. Дори обща снимка. От вашите ръце. Но не и не… И тъщата мога да разбера. Вероятно. Но…
Попитах тъщата си:
-Ок, разбирам твоята обида, но какво е направил той на дъщеря си?
Тя – нищо. Той много я обичал. Буквално я носил на ръце. Но тя направила правилния избор.
Не исках да споря, но изглеждаше, че този избор жена го е направила не без попътен натиск, затова й зададох същия въпрос впоследствие и на нея – какво лошо ти направи той на ТЕБЕ? Тя каза – той обиди мама…
И ето сега истерия, сополи, а аз не мога да намеря утешителни думи. Вече съм наречен жесток, безсърдечен и сух. Навярно съм възпитан по друг начин.
Дори веднъж в годината, на рождения му ден не му позвънихте. Макар той да е очаквал. И да е живеел с чувство за вина. А сърцето не е от камък.
И ето че думите вече нямат значение. Той никога няма да ги чуе. И сега ще живеете с това. А аз не искам да намеря и да кажа думи за подкрепа.
Навярно това е жестоко. Но животът е като гореща снежинка върху стъклото. Един горещ дъх и край…
Ценете близките си, докато са живи… Втори шанс няма да има…