Един човек работел много, за да нахрани голямото си семейство – жена и три деца; да помага да възрастните си родители; да поддържа своя дом и стопанство;
Минали години и той разбрал колко много време и сили отиват, за да става всяка сутрин с петлите. Как му е писнала тази яхния от леща. Колко му е опротивял трудът на полето.
Човекът решил: било каквото било! И тогава той събрал най-необходимото, взел пари и се отправил в града, за да търси щастието.
Но градът не се оказал точно такъв, какъвто си го представял беглецът. Огромен и шумен, той плашел човека. Младите жени не го гледали с възхищение, а лошо. Парчето месо в най-близкия ресторант му напомнило колко вкусна била гъстата леща яхния с ароматни подправки…
Никой не искал да вземе немладия мъж на работа, никой не искал да го прегърне и утеши. И в края на наситения с впечатление, но тъжен ден той легнал под едно дърво и заспал.
В момента, когато човекът висял в съня си тъмнина и настъпила тишина, някой го докоснал по рамото. Това бил старец с тояга, на която се подпирал.
– Кой си ти, сине мой? Защо спиш на улицата? – попитал старецът.
И човекът му разказал за своята умора, бягство и разочарование.
Старецът го изслушал, кимайки с глава, а после се замислил.
– Ти си се уморил, сине мой. Но от какво си се уморил? Може би си принуден да поддържаш дом, който не ти принадлежи и няма да отиде в наследство за децата ти.
– Не – отвърнал човекът – в този дом живея по рождение и е пълен с детски спомени.
-Тогава, навярно, родителите ти са приковани към леглото? И ти, принуден да им помагаш, не можеш да направиш и крачка встрани от това тъжно ложе?
– Не – отговорил човекът – родителите ми не са млади но са здрави и все още се обслужват сами.
-Тогава може не обичаш жена си?
– Не – отвърнал човекът. – С нея сме от много години, но все още забелязвам колко прекрасни са очите й и колко примамливи са устните й.
– Може би не искаш децата, които ти е родила?..
– Ама как! – възкликнал човекът – Обичам децата си повече от живота!
-Тогава не те разбирам. Ти си най-щастливият от всички, които съм срещал в този град: богати, но бездетни, безделници, но болни. Ти имаш свой дом; живи, здрави родители; любима жена и деца. Изпълнен си със сила и все още си способен да чувстваш, страдаш и радваш. Защо си тук?
Човекът се замислил и усмивка озарила лицето му:
-Какъв съм глупак! Със собствените си ръце едва не разруших щастието, дадено ми от съдбата! Благодаря ти, мъдрецо! – и се втурнал към вкъщи.
А когато разплаканата му жена го попитала: „Защо изчезна? Какво се е случило?“, той отговорил:
-Дълго време душата ми беше сляпа и самият аз не знаех за това. Вече знам, че щастието не е в ярките дрехи и да спиш на пухено легло. То живее там, където царят любовта, разбирането и здравето: в моя дом!