Днес ще ви разкажа една интересна история от своето минало. Случи се преди 5 години. Пътувах с влак, отивах при роднини на гости. Във влака се запознах със своя спътник – Хабир. Той беше от ОАЕ, но не говореше лош български. Отиваше на гости при майка си в същия град, в който отивах и аз.
Бързо намерихме общ език, заговорихме се. Оказа се, че моят нов приятел не посещава България за първи път. Той дълго се оплакваше от липсата на летище в моя град (явно бе свикнал да лети). Стана ми интересно и започнах да го разпитвам как му се струва нашата страна и иска ли да се премести при нас завинаги.
„Имате много интересна природа, красиви хора, но и съвършено ужасен манталитет“ – каза той. Стана ми малко обидно и, разбира се, се поинтересувах какво пък ни е лошото на манталитета. И отговорът, честно казано, ме порази.
„Не е само ваш, а на почти всички европейци. Имам усещането, сякаш съм попаднал в обителта на боговете. Българите много обичат да критикуват всичко и всички. Всяко изобретение, всяко дело, постъпка. Това е ужасно. При нас не е прието така. Защото това е лицемерие.
Един човек не може да бъде по-добър от другите. У нас никой не критикува никого, защото няма никакви права за това. Не критикуват и не поучават. Защото подобни права имат само родителите и Всевишния. Човек, който критикува и поучава другите, се поставя редом до Бога. А това е ужасен грях. Никой няма право да съди за деянията на човек, освен закона и Всевишния. Знанието на тази истина – ето това не достига на българите“.
Това беше силна реч. И се съгласих с нея.