Когато бях малка, мама винаги ме наказваше, ако сгафех нещо. Разсипех ли брашно, разбиех ли ваза, измачках ли роклята — получавах си го за всичко.
При това бях едно от тези деца, с които това се случваше без никакъв лош умисъл.
Веднъж мама трябваше да отиде да поздрави за юбилея свой колега в цеха, който излизаше в пенсия. Тъй като нямаше на кого да ме остави, трябваше да отида при баба.
Баба беше на 75 години и нимаше чудесен порцеланов сервиз на малки теменужки. За гости, както си трябва. Баба реши да ни почерпи с чай и докато аз се суетях наоколо, опитвайки се да помогна, разбих една от тези чаши.
Тогава мама ме плесна и започна да ми вика. Аз заплаках, боейки се от нов шамар, устните м трепереха. Тук баба ме хвана за рамото, отведе ме от мама, а на нея каза:
— Спри да крещиш на детето. Какво толкова страшно се е случило. А ако ти беше разбила чашата, аз също ли трябваше да ти викам?
Мама се смути и замълча. Баба продължи:
— Счупеното парче стъкло не струва нито сълзите на детето, нито твоите нерви. Помисли, сервизът беше за шест човека, а стана за пет. Повече от трима в живота ми няма да ми дойдат на гости. А дори да дойдат какво, от обикновени чаши не могат ли да пият?
След това тя взе нова чаша и все едно нищо не се беше случило наля чай. А когато тръгнахме да си ходим, баба ми зави във вестника останалата без половинка чиния и ми я даде.
Този урок аз и мама запомнихме за цял живот. Макар, естествено, тя да не си го признава. Баба вече не е сред живите, а чинийката стои в апартамента ми. И когато моите деца пакостят, погледът ми пада върху тънките стебла на теменужките и вече не искам нито да викам, нито да ги ударя…