Реших да изпробвам нов начин за отслабване и си купих от аптеката цял пакет чай с романтичното име „Летящата лястовичка“. Разбрах, че след този чай отслабваш и летиш като тази безгрижна птица. Всичко се оказа далеч по-прозаично. Експериментът започна в понеделник сутринта, когато отивах на работа.
В инструкцията беше написано „Един пакет на половин литър вода“. Защо не внимавах при четенето на инструкцията ми е трудно да кажа, вероятно съм искал по-бързо да се почувствам като лястовичка.
Сметнах, че няма да мога да изпия половин литър наведнъж и реших да повиша концентрацията, като помолих секретарката си Галя да ми свари „чашка от онзи новия чай, който донесох днес сутринта“.
15 минути след като се насладих на тръпчивия вкус на новата напитка аз, като лястовичка, излетях по коридора, слагайки ръце върху „гърба“ си с едничката мисъл „Дано успея“. Успях. Остатъка от деня го прекарах като лястовичка. В кратки полети.
Като в оная реклама „И нека целият свят почака“. Само че за разлика от рекламата тук отсъстваше каквато и да е романтика. В общи линии, отслабването ми се провали в начален етап.
Но основното се случи после. След кратка депресия бутнах кутията с чая на най-горния рафт в шкафа с чаените принадлежности на Галя и благополучно забравих за него.
Минаха три месеца. В кабинета за пореден път се състоя съвещание по някакъв мега важен въпрос. Срокът беше такъв, че събранието мина във формата „Докато не решим въпроса, никой няма да излиза от кабинета!“ Минаха три часа, за това време успяхме да се скараме, да се помирим, но така и не постигнахме консенсус.
За да освежа хората от тягостта на тричасовия маратон, който обещаваше да продължи, вдигнах телефона и казах:
– Галя, направи три чая и за мен едно кафе
С тази фраза предреших изхода на съвещанието и предопределих съдбата на присъстващите на него хора през остатъка от деня. След 15 минути хората започнаха някак неестествено да не ги свърта на едно място и тихо да стенят.
Иванов свенливо поиска да пуши.
– Пушете тук! – твърдо казах аз и сложих пред него пепелник.
– Не, извинете, не съм свикнал в кабинета – промърмори Иванов, който пушеше по две кутии на ден в кабинета си и изскочи навън, събаряйки стол.
След него в продължение на 5 минути изскочиха да пушат и останалите, което много ме изненада, защото знаех, че те не
пушат.
Минаха 20 минути. Никой не дойде. Това започваше да прилича на неуважение. Излязох в коридора и се запътих към пушилнята, за да въдворя ред и да изясня причината защо не желаят да продължим със съвещанието.
В коридора видях как от вратата на тоалетната се показа Иванов, той за секунда се спря на прага, но после махна с ръка и със стон се втурна обратно като птица, неочаквано придобила дълго жадувана свобода.
И тук ме осени. Едва ли не на бегом влетях в кабинета си и със запъхтян глас помолих секретарката да ми даде кутията „на онзи новия чай с птичката“.
Повдигнах капака със страх. В кутията липсваха четири пакетчета. В продължение на два месеца след този случай служителите отказваха да пият каквото и да е в моя кабинет. А Иванов с подозрение пиеше дори и водка.