Стоях на опашка в магазина зад мъничка баба с треперещи ръце и загубен поглед. Тя държеше здраво до гърдите си малка чантичка, от онези плетените. Видях, че не й достигат някакви стотинки, за да купи онова, което беше взела – хляб, мляко, малко салам.
И продавачът разговаряше много грубо с нея, а тя стоеше някак си изгубена, стана ми жал за нея, направих забележа на продавача и поставих 10 лева на касата.
Но сърцето ми започна да бие така бързо, хванах бабата за ръка, тя ме погледна в очите, сякаш не разбираше защо го правя, а аз я взех и я поведох из супера, като по пътя слагах в кошницата продукти за нея. Всичко най-нужно: месо, кокали за супа, яйца, всички видове зърнени храни, а тя вървеше мълчешком зад мен и всички ни гледаха.
Стигнахме до плодовете и я попитах какво обича, бабата ме погледна мълчаливо и мигаше с очи.
Взех от всичко по малко, но с идеята да й стигне за дълго. Отидохме до касата, хората ни направиха път и ни пуснаха без да чакаме на опашка. Тук се сетих, че в себе си имам малко пари и едва ще стигнат за нейната кошница, оставих своята там, разплатих се, като през всичкото това време държах бабата за ръка и излязохме на улицата.
В този момент забелязах, че по бузите на бабата се стича сълза, попитах я къде мога да я откарам, поканих я в колата ми, а тя ми предложи да отида при нея да пия чай.
Отидохме до дома й, всичко бе скромно, но уютно. Докато тя топлеше водата за чай и сложи на масата баница с лук, аз се огледах и осъзнах как живеят нашите пенсионери.
После се качих в колата си и тук не издържах. Плаках 10 минути…
Всички можем да правим по едно малко добро дело и да сгреем нечия душа… Достатъчно е просто да се огледаме внимателно и да не бъдем равнодушни…