Имам къща на село, което е на няколко километра от града. Реших да отида с един приятел до там, за да взема малко продукти. Времето беше хубаво, затова решихме да се разходим.
Бавно отидохме до мястото, отпочинахме, взехме всичко, което ни трябваше и решихме да се връщаме обратно. Чантите се оказаха доста по-тежки, отколкото смятахме, затова решението беше взето почти единодушно – да си хванем маршрутка.
Дълго чакахме „каретата“, докато дойде, а за пари съвсем забравихме. Седнахме в маршрутката и взехме да шептим:
— Слушай, дай да предадем напред буркан със сладко, може да мине номерът – предложи находчивият ми приятел.
Без да възразя, мълчаливо извадих от чантата буркан с малиново сладко и го предадох чрез пътниците на шофьора. На лицата на околните се появиха усмивки, из салона се разнесе лек смях.
Най-накрая бурканът попадна в нужните ръце. Минута мълчание, след което из цялата маршрутка се разнесе звънък смях. След секунда в ръцете ни се оказаха сандвич със салам и бонбон. А шофьорът на маршрутката с усмивка извика:
– Вземете си рестото!