Беше най-обикновен ноутбук. Стоеше на перваза на прозореца в края на коридора на нашия етаж на общежитието. Беше включен, но в спящ режим, трябваше да се натисне някое копче и щеше да светне. Което и направих.
На екрана в отворения браузер се появи МОЯТА фейсбук страница с една от моите снимки. Това беше толкова неочаквано, че дори се огледах наоколо да не би да е скрита камера.
– Ей, не ми пипай ноутбука! – чух глас и се обърнах.
От съседния блок се появи моята съученичка Юлия. Тя много ми харесва, но винаги съм си мислел, че нямам шансове.
Тя погледна екрана и разбирайки какво съм видял, се смути. Трябва да кажа, че бях объркан и смутен не по-малко от нея. Юлия грабна ноутбука, обърна се и бързо си тръгна.
На следващия ден, събирайки всичките си сили в юмрук, отидох до нея и изчервен и заекващ я поканих на кафе. Тя се усмихна и кимайки се съгласи – нито капка смущение или неловкост. Удивително, сякаш вчера не се беше случило нищо – как го правят това момичетата!
Отношенията ни се развиха стремително.
След две седмици тя ме покани на вечеря при родителите ú, за да се запозная с нейното семейство. Съгласих се. Впрочем, ако ме беше поканила да посетим, например, клетката на приматите в нашия зоопарк и да се появя там в качеството си на експонат, също бих се съгласил без да се замислям, защото вече не дружах със собствената си глава.
В цветя в едната ръка и с торта в другата стоях пред вратата на дома им. Оглеждайки ме критично, Юлия махна невидимата прашинка от раменете ми и натисна звънеца.
Вратата се отвори…
Бях толкова ошашавен, че не можех да кажа нито дума. Пред мен стоеше друго момиче, което много приличаше на Юлия.
– Димо, запознай се. Това е сестра ми Ана, тя е по-малка от мен с 15 минути. Между другото, може да си я виждал в общежитието – тя дойде при мен преди две седмици…