– Хей, медсестрата! – това беше мъжки глас, силен и дрезгав, който идваше от стая 254.
Бях си свалила баджа след поредния работен ден в отделението по интензивна терапия. Мъжът не беше мой пациент, затова си помислих, че не се обръща към мен и не му обърнах внимание.
– Хей, блондинката, да, Вас викам! – отново се провикна мъжът. Разбрах, че все пак викаше тъкмо мен и отидох в стаята, където видях голям дружелюбен човек, седящ си в леглото.
– Помните ли ме? Бяхте моя медицинска сестра на 4 етаж.
– Извинете, но работя само в отделението по интензивна терапия. Бъркате ме с някого.
– Не, почакайте малко – той започна да щрака с пръсти. – Вашето име… О, чакайте да помисля… – той погледна към тавана, а после се усмихна широко и обърна поглед към мен – Дейзи, нали така? Имахте дълга коса, нали?
Бях изненадана. Наистина преди няколко дни се подстригах.
– Да – отвърнах аз, като погледнах към гърдите си, за да се уверя, че съм си махнала баджа с името. Погледнах мъжа от глава до пети, опитвайки се да си го спомня.
– Извинете, не работя на 4 етаж и съвсем не Ви помня.
– Всичко е наред, Дейзи. Просто се радвам, че Ви видях отново. Бяхте в стаята ми преди около 3 седмици. Сърцето ми тогава спря, а Вие го върнахте към живота. Помня как крещяхте всички тези медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя в коридора. После взехте дефибрилатор и ме върнахте към живота.
Внезапно ме осени. Спомних си този случай. Но този мъж тогава изглеждаше съвсем различно, имаше червени очи и почти синьо лице.
– Кой Ви е казал, че точно аз Ви помогнах в онзи ден? – попитах с любопитство аз. Мъжът се засмя и отново погледна към тавана.
– Никой не ми е казал. Бях под тавана и Ви наблюдавах. Ето как видях дългата Ви, светла опашка. А когато се обърнахте към монитора, видях красивото Ви лице. Много се радвам, че мога да Ви видя отново – той ме погледна, усмивката изчезна от устата му и отстъпи място на друга емоция – Просто исках да Ви кажа благодаря. Огромно благодаря…
Вътре в мен се възцари топло чувство. Не разбирах как човек може да ме вижда от тавана, когато е почти мъртъв. Някой би нарекъл това безтелесен опит. Това трябва да е било някакъв вид вълшебство, което по нищо не се отличава от много други малки чудеса, които се случват всеки ден в болницата.
Всеки ден минавам покрай стая 54 и топлото чувство отново и отново ми напомня за себе си. Щастлива съм, че в този ден се оказах наблизо и откликнах на зова: „Хей, медсестрата!“